Вълко Василев (Въчо) - легендарен вратар на "Левски"

Вълко Василев, или Въчо, както е известен сред всичките си приятели, е вратар второ поколение. Роден е в София през 1951 г., израства в школата на столичния „Спартак”, а кариерата му минава през различни клубове в България. Причината да ви запозная с популярния сред пирдопчани спортист е фактът, че и житейският, и професионалният му път са тясно преплетени със Средногорието. И макар днес той да прекарва повече време в дома си в София, често навестява и нашия край.

Първото нещо, с което ме запознава Въчо, е историята на баща му Стефан, от когото е наследил вратарския ген. Неговата кариера е била по-особена – като част от българския тим на глухонемите. Участията на отбора са само на олимпиади, като и правилата са били малко по-различни. Началният съдийски сигнал например се давал с... пушка.

Иначе Вълко започва да тренира в школата на „Спартак” (София) когато е на 8 години и, когато, както на шега споделя, още е по-малък от топката. С времето обаче овладява „занаята” и се утвърждава като титуляр последователно при децата, юношите младша и страша възраст на тима. Още от това време датира и любовта му към „Левски”, респективно омразата към ЦСКА. „Играем нашия мач, и като свършим – мятаме се веднага целия отбор на трамвая и отиваме на Герена да гледаме левскарите” – спомня си с вълнение Въчо.

А по това време мачовете на юношите се играят точно преди срещата на мъжките състави. „Така стадиона постепенно се пълни, а през втората част си пред десетки хиляди зрители и това те надъхва повече от всичко друго” – споделя Вълко. Разказва, че през цялата си кариера е бил доста буен. И го потвърждава с не една и две истории. През 1968 г. например юношите на „Спартак” пътуват за Враца, където трябва да играят с местния „Ботев”, като за срещата специално за да наблюдава талантливия вратар присъства и Димитър Дойчинов – треньор на юношеския национален отбор. В хода на мача обаче Въчо получава червен картон, но отказва да напусне терена. При него слиза лично Дойчинов и го скастря. „Аз пък страшно ядосан, свалих фланелката си и без да се замислям го ударих с всичка сила с нея” – смее се сега стражът. Но тогава това си е сериозно провинение и е наказан 6 месеца да не играе футбол. Следват множество молби и наказанието е намалено на 6 мача.

Все пак талантът му е оценен и става част от националния тим. През 1968 г. пък идва обединението между столичните „Левски” и „Спартак” и Въчо, заедно с още няколко съотборника, минава в редиците на „сините”. Година по-късно обаче идва време за казармата, а за да я избегне вратарят играе първият си сезон за „Орлин” (Пирдоп) по покана на треньора Драго Георгиев. По това време средногорци са в „Б” група. Именно тогава се запознава и с бъдещата си съпруга, волейболистка от златното пирдопско поколение, и завинаги се обвързва със Средногорието. Впоследствие заминава да играе в Ловеч, но така и не успява да избегне призовката и отбива две години военна служба в Горно Камарци. Всъщност интересно е, че в поделението пристига делегация от Пирдоп водена от тогавашния кмет, която успява да му издейства излизане за тренировки и срещи от първенството.

След казармата Въчо се връща в „Левски” и един сезон е трети вратар на тима. Това е по времето, когато титуляр е легендарният Бисер Михайлов. Следва измъчен трансфер в Ловеч. Измъчен, тъй като от ръководството на „сините” искат да го пратят в тогавашният техен сателит „Спартак” (Варна). В Ловеч 24-годишният състезател изкарва два сезона, като на три пъти бяга от тима. „Ами не ми плащаха заплатата, все се оправдаваха с липса на пари” – спомня си Вълко. Третият опит за бягство е успешен и през 1975 г. столичанинът окончателно се заселва с бременната си вече съпруга в Пирдоп. Играе в местния „Орлин” още четири сезона, след това последователно става рефер, треньор на пирдопската детско-юношеска школа и председател на клуба. Така вижда футболната игра от всички възможни ъгли.

Въчо пробва и бизнес начинание – отваря заведение в близост до автогарата, което няколко години върви добре. През 1997 г. обаче решава, че му стигат толкова години в Пирдоп, и със семейството си се връща в дома си в София. Сега пак посещава Средногорието, но по-рядко. Затова и не гледа особено срещите на настоящите клубове. А и по думите му е срамота регион с такъв финансов потенциал и славно спортно минало да има футбол на толкова ниско ниво. Но едно от нещата, които истински е запазил още от младостта си, е любовта към „Левски” и омразата към „чорбата”.