четвъртък, 27 декември 2007 г.

Страхотна Коледа...

Както вече писах, святата нощ за втора поредна година изкарахме семейно в Копривщица. Този път бяхме в кръчма на име "Чучура" - определено ви я препоръчвам като място, което си заслужава. Малко е тесничко за голяма компания, но пък от друга страна така е по-забавно и задушевно (ако ме разбирате правилно).

Този път пак бяхме познатите семейства плюс няколко нови "попълнения" - общо около 40 човека. Пристигнахме в града следобед и малко пообиколихме, после загряхме с по една голяма ракия за да запълним дупката до вечерта, след което заминахме за фронта (разбирай кръчмата).

Там вече ни чакаха масите, а и хората по масите. Честно казано, не помня кога за последно ми е минавало толкова бързо времето. В "Чучура" бяхме още към 19:00, тръгнали сме си към 5:00 сутринта, и то само защото барманът и сервитьорката най-учтиво ни изгониха - и те са хора все пак, и те деца хранят ... То не бяха дълги хора, то не бяха чупки в кръста, то не бяха МАЗНИ кючеци, но нещото, което най-харесвам на таз компания, е че в голямата си част са рок-души като мен. Така имаше кратки "лирични" отклонения, в които пораздвижихме вратните прешлени. Аз лично най-много се зарадвах на Judas Priest - Painkiller, но имаше и други "тресни". Разбира се, и този път не минахме без "Бургаски вечери", по време на която отново извисих басовия си глас :-) А и македонско имаше - нали това ми е най на душата.

Всъщност няма смисъл да продължавам, искам само да кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ на всички, които участваха в купона и го направиха толкова добър. С някои от младежите и девойките си разменихме разни данни и сега се тормозим взаимно по Скайп, но няма как :-) В крайна сметка пак ме беше срам да погледна голяма част от хората в очите на сутринта, но това е сигурен знак, че нещата са се получили.

А, и голямо ЕВАЛА на едната сервитьорка (не й знам името), която до последно се съсисипа да разнася по масите, а на другия ден пак беше на работа - и то учудващо свежа! Хвала на такива чеда на Майка България!

Скоро ще има и снимчици (подбрани разбира се, все пак трябва да има някаква цензура).

Сега наред е Нова Година - да се пази град Луковит!!!

петък, 21 декември 2007 г.

Весели празници!

С пожелание за много хубави мигове по време на коледните празници, безсънна новогодишна нощ, десетки усмивки и подаръци :-) Аз лично за Коледа си пожелавам малко повече сняг, а за 2008 година - успешно дипломиране.

На Коледа ще повторим упражнението от миналата, когато с още няколко семейства наехме къща в Копривщица и си прекарахме страхотно. Нова Година пък сигурно ще посрещна в бъдещата столица на България - град Луковит. Там ще сме заедно с приятели на гости на Катя. Благодарско, Катя!!!

Наздраве!

четвъртък, 20 декември 2007 г.

Сесията започва обнадеждаващо :-)

И този семестър не ми се размина без освобождаване от изпити, но този път подобрих личния си рекорд - цели 4 от общо 6. Това освен радостно е и леко учудващо, предвид факта, че паралелно с ученето ходя и на работа. Ето и кратък обзор на ситуацията:

1. Т
еория и практика на международните преговори - първият изпит, по който се освободих, и определено най-лекият (и същевременно неособено полезен) предмет, който съм учил в УНСС. Дисциплината се водеше от доц. Георги Генов, който е едно от светилата в областта и освен всичко друго е декан на нашия факултет ("Международна икономика и политика") и съветник на президента Първанов. Лично аз посетих само 1 (една) лекция, която ми беше достатъчна да разбера, че заверки няма да има, както и изпит - само трябва да пратим по и-мейл курсови работи на избрана от нас тема по конспекта. В крайна сметка бях оценен за 5.

2. Фирмено ценообразуване и ценова политика - водеше ни го един от зам.-рек
торите в УНСС - доц. д-р Йорданка Владимирова. Изключително приятен и ерудиран преподавател, научих доста неща, макар да не посетих всички занятия. В крайна сметка правихме контролно за освобождаване, което беше всичко друго но не и трудно. В този ред на мисли леко се издъних и изкарах 4, но прецених, че е по-добре да не се явявам на изпита и нанесох оценката в книжката. Едно голямо благодаря на Снежа за лекциите :-) Имах малко административни проблеми - нямаше ме в списъка на дисциплината. След кратко посещение при секретарката проблемът беше решен.

3. Управление на кон
фликти - титуляр на дисциплината беше един от най-обичаните" и с крайно лоша слава преподаватели доц. Атанас Гочев, но за щастие той явно беше решил да не се занимава с нас и всички занятия се водеха от неговата асистентка Елена Симеонова. Тя за щастие бе далеч от неговите крайно строги и странни изисквания - така макар и с малко присъствия бях допуснат до изпита. Той пък се проведе под формата на контролно още в края на семестъра. Контролното беше сравнително лесно, но в крайна сметка отново стигнах само до неособено престижната оценка добър 4 :-)

4. М
еждународен финансов мениджмънт - заслужава си да посетите лекция на проф. Д. Данаилов - ако не друго поне ще се посмеете :-) Ректорът на УНСС в периода 1980 - 1988 г. сякаш още живее в едно друго време и говори с комунистически патос като пред събрание на политбюрото. Колкото смешно, толкова и безсъдържателно - четене едно към едно от материали, които ги има и в учебника му. Затова и изпуснах повечето лекции, но на упражненията при Цветомир Цанов ходих редовно, понеже часът ми беше удобен. Тук контролното бе насрочено за 10 декември, поради което така и не четох абсолютно нищо. Три дни бяхме на Банско с колегите, върнах се на 9-и вечерта недоспал, с лек махмурлук и тежка хрема. Единственото, което бях направил предварително, бе да препиша част от лекциите, защото проф. Данаилов заяви, че ще можем да ги ползваме заедно с учебника по време на контролното, ако не са преснимани. В крайна сметка имахме 4 казуса, от които трябваше да решим поне 3 за петица. При положение, че имаше подобни решени в учебника, успях да понапиша по двата "бариерни", след което понаписах и по третия. Впоследствие в екип с още трима колеги направихме една доста обемна курсова работа за упражненията и за мое учудване средната оценка от двете бе 5, което значеше само едно - освобождаване.

5. Международен м
аркетинг - проф. Бистра Боева едва ли има нужда от представяне, но все пак с две думи: ръководител катедра "МИО и бизнес" и истински експерт в областта на маркетинга. Жалко, че посетих само част от лекциите - часът бе крайно неудобен. Затова пък не изпуснах упражнение при станалата антипатична на над 70% от колегите ас. Антоанета Дънешка. На контролното изкарах 4, при положение че шанс за освобождаване даваха оценки от 4,50 нагоре. Затова и подцених курсовата работа, но впоследствие се оказа, че не всичко е било загубено. Така един вид аз доброволно отказах освобождаване, докато други колеги в моето положение успяха. Браво, Таня - респект!!! :-)))) Изпитът е на 27 януари.

6. Цени и ценообразуване на международните пазари - определено най-тегавият изпит тази година. Посещавах предмета най-редовно, защото тук списъка с присъстващите се пускаше всеки път. Радостното е, че по непонятни причини избегнахме двата звяра-титуляра: доц. Славчо Сираков и доц. Елка Мичева. Така предметът ни бе поет от младият асистент-адаш Васил Петков, който за съжаление май върви по стъпките на своите двама учители и някой ден ще ги замести по достойнство. Имахме 4 задачи за предаване през семестъра, но понеже бяха свързани с много ровене по библиотеки и разход на време ги подценихме с част от колегите и попреработихме разработки на по-съвестни от нас. Поне при мен номерът явно не мина - макар и с достатъчно присъствия не бях допуснат до контролното за освобождаване. Изпитът е на 19 януари.

7. Руски език - накъде без него :-) оценки там ще имаме чак напролет, но надали ще срещтна някакви проблеми. И то не защото съм корифей в руския, а защото преподавателката Наталия Боянова е достатъчно свестен човек, който умее да влиза в положение. Таргет - да повторя петицата от миналата година.

Така засега резултатът е 4:0 в моя полза, остава да взема и оставащите два гейма и ще запиша поредна чиста победа срещу УНСС :-)

понеделник, 17 декември 2007 г.

Няма такъв мач...

Със сигурност най-драматичният и интересен мач в цялата си история пирдопският “Спартак 2001” изигра на 5 ноември 2006 г. В неделния студ местния тим прие на своя стадион “Мътивир” (Ихтиман) и допусна уникален обрат за крайното 5:5. В срещата, която тогава за съжаление малцина наблюдаваха на живо поради хладното време, имаше три дузпи, червен картон, греди и купища куриозни ситуации. Впечатление правеше и присъствието на местния бизнесмен Цветелин Кънчев, придружаван от многобройната си охрана. Златичанинът, който е и спонсор на Ихтиманци, гледаше срещата от джипа си, но често-често изскачаше от него с викове към главния рефер.

Срещата започна нормално – и двата отбора тичаха доста по терена, водени не толкова от мисълта за гол, а от идеята да се стоплят. Пирдопските домакини упражниха силен натиск и след като Ненко Георгиев изпусна останал очи в очи с вратаря, минути по-късно Тодор Александров все пак откри резултата. В средата на полувремето Венцислав Петров умело се освободи от противников халф в средата на терена и със силен далечен удар от около 40 метра успя да прехвърли неразчетено излезналият вратар за 2:0. Още в следващата атака нападател на домакините отново се измъкна и когато се канеше да реализира поредното попадение бе грубо повален от защитник. Съдията свири безспорната дузпа, която обаче бе дълго оспорвана от играчите на “Мътивир”. В крайна сметка от бялата точка стреля Станимир Йорданов, който бе безапелационен. Вратарят на гостите обаче тръгна да търси реванш от рефера с юмруци, за което моментално бе изгонен. Размирици настъпиха и в публиката, по-голямата част от която бе дошла от Ихтиман. Явно усещайки накъде вървят нещата, дежурните полицаи извикаха още няколко свои колеги, но за щастие поне до почивката нещата се успокоиха.

Втората част обаче донесе и истинското шоу. Още с първата атака падна и първият гол за “Мътивир” – след центриране от корнер техен играч успя от малък ъгъл да промуши топката във вратата. Макар с човек по-малко, гостите далеч не изглеждаха отчаяни и тръгнаха съвсем смело да гонят победата. Броени минути по-късно обаче след центриране от фланга Генади Делчев с удар отблизо възстанови головото съотношение – 4:1. Явно наплашени от виковете, носещи се от черните джипове, реферите започнаха да свирят леко странно. Първо при наглед безобидна ситуация в наказателното поле на пирдопчани главният съдия видя дузпа за гостите, която бе реализирана за 4:2. Оттук нататък засади за гостите не се свиреха, а те, усетили този факт, тръгнаха да играят само на дълги пасове.

В средата на частта по подобен начин техен играч се измъкна и намали за 4:3, но спартаковци веднага върнаха гола. Влезлият като резерва Николай Острев проби добре по десния фланг и центрира към Ненко Георгиев, който със силен и точен шут наниза пети гол за домакините. Оттук нататък мачът се изигра на един дъх. Десетина минути преди края, пак след съмнения за засада нападател на гостите се освободи и отбеляза попадение. След това отново техен играч остана сам срещу вратаря, но след прехвърлящ удар топката “кацна” на напречната греда. Изравнителният гол дойде в последните минути, когато от чиста засада състезател на “Мътивир” хвърли в радост своя щаб – 5:5.

Това обаче далеч не бе края на срещата. Малко след десетия гол в мача трима играчи на гостите се озоваха очи в очи с пирдопския страж, но така и не успяха да го преодолеят. В даденото продължение пък спартаковци стигнаха до меле пред вратата на своите опоненти, при което защитник игра с ръка и реферът свири третият 11-метров наказателен удар в срещата. Зад топката застана отново Станимир Йорданов, но ударът му бе отразен с вещина от резервния вратар на ихтиманци. Секунди по-късно бе свирен и краят на този истински голов трилър, който дълго ще се помни от малцината свидетели.

Средногорски футболен обзор - есен 2007


След изиграването и на последния кръг от есенния полусезон в “А” окръжна футболна група в двата средногорски отбора настъпи време за анализ и разбор на отминалите мачове. В общи линии спокойно може да се каже, че и “Спартак 2001”, и “Мирково” се представиха достойно предвид тяхното финансово състояние и спортно-технически качества.

Определено по-успешно бе представянето на пирдопчани, които стартираха с три предни победи и нито един допуснат гол. Спартаковци успяха да стабилизират така проблемната игра в защита, а ключови играчи като Пламен Петров, Цветан Борисов, Борислав Вельов и младият Николай Острев показаха добра форма. В офанзивен план над всички бе Ненко Георгиев, който заедно с Атанас Димов и Николай Бръмбев изнесоха основната тежест в атака. Откритието на сезона определено бе Добрин Михайлов – Добата, който също непрестанно тормозеше противниковата защита.

Още при първото гостуване обаче пирдопчани допуснаха разгромна загуба. Тази тенденция се запази да самия край – убедителни победи у дома и тежки загуби като гост. Причините са обективни и се изразяват в професионалните ангажименти на футболистите – все пак за всички тях срещите от “А” ОФГ са просто хоби. По този начин в гостуванията липсваха основни фигури, а за мача в Самоков спартаковци дори не пътуваха.

В крайна сметка с мач по малко, отложен заради наводнен терен, пирдопският тим финишира на пето място с 15 т. – само на пет точки от лидера “Правец”. Показателен за непостоянната игра е фактът, че местните футболисти не са записали дори едно равенство и завършват с 5 победи и 4 загуби. В самия край на полусезона дойде и новината, че президентът на тима Маньо Чолаков напуска състава по лични причини. Така оттук нататък издръжката и управлението на отбора еднолично поема капитанът Красимир Иванов.

От своя страна “Мирково” пък тръгна по коренно различен начин. След незадоволителна игра и минимален точков актив, ръководството на отбора бе коренно подменено още в началните кръгове. Треньорът Сокол Ангелов си тръгна заедно със спонсора и бъдещ кмет на селото г-жа Цветанка Йотина. На тяхно място за наставник бе назначен дългогодишният вратар Николай Николов, президент стана Илия Златанов, а издръжката на тима бе поета от “Елаците Мед”. Сред феновете се носеше слухът, че рокадата донякъде е част от предизборна битка, но така или иначе промяната сякаш имаше положителен ефект. Финансово по-стабилни, мирковчани подобриха и играта си, като само малшансът в някои срещи им попречи да финишират по-нагоре от деветото място. Всъщност през пролетта всичко е възможно – разликата между лидера “Правец” и “Мирково” е едва девет точки, като само двата тима от Ихтиман може да бъдат отписани от битката за призовото място. “Локомотив” (Вакарел) пък се отказа от надпреварата малко преди края по финансови причини, така че вече е извън класирането.

Случайно или не, но и тази година “кървавото” средногорско дерби бе насрочено за последния кръг, явявайки се “черешката на тортата”. И тук не се размина без куриоз – точно за този мач мирковчани бяха наказани с лишаване от домакинство. А след като се оказа, че теренът в Горна Малина е зает, на “Мирково” не остана друго освен да домакинства на “Спартак 2001” в... Пирдоп. Това, съчетано с по-добрата форма на спартаковци, не остави съмнения за крайния изход – 2:0 за “гостите”, които отново показаха, че са по-добрите в Средногорието.

Мирела Илиева - първият световен шампион в Средногорието

Мирела Илиева е само на 11 години, но вече с право може да се нарече най-известният жител на с. Челопеч в света. Само преди седмици талантливото момиче се завърна от Молдова като най-добра в стила шотокан карате-до сред своите връстници в дисциплината Ката. Освен за Средногорието, световната титла бе първа и за българската федерация по това източно бойно изкуство. Най-малкото, което мога да направя, е да ви я представя и тук, след като вече писахме за нея във в. Регион.

Началото на пътя, който Мирела извървява до титлата в Кишинев, е дадено преди четири години от родителите й. По това време нейната майка, Жана Илиева, тренира тае-бо при пирдопския сенсей Ресми Бобев. Заедно с бащата – Димчо Илиев, решават да запишат 7-годишното момиче на тренировки в тима по карате. Родителите споделят, че тогава даже не са си и представяли своята дъщеря на почетната стълбичка. “Искахме просто да укрепим физиката и психиката й, понеже от рождение е с твърде слаба имунна система. Всеки вирус, който се появи в Челопеч, неизменно се преболедуваше и от нея” – спомнят си днес родителите.

Макар и твърде невръстна, Мирела не се уплашила от този толкова мъжки спорт. Огромна роля за това изиграли както родителите й, така и сенсей Ресми Бобев, който усетил още по това време таланта й. “След толкова години тренировки смело мога да заявя, че още от първите тренировки си личи дали състезателят има потенциал да стане истински шампион” – споделя пирдопският треньор. На първото състезание Мирела изиграва перфектно своята форма на Ката, но от притеснение забравя да я обяви предварително. Тази малка подробност я дисквалифицира, но и я учи да цени детайлите.

Всъщност нямаме време, място, а и смисъл да описваме всички успехи, които само за четири години е натрупало средногорското момиче. Само ще споменем, че освен световен, три пъти е ставала републикански шампион и веднъж европейски вицешампион. Общият брой на завоюваните медали пък е толкова голям, че бащата на Мирела вече е поръчал специална витрина за тях.

Повратен момент в кариерата й е контузията, която получава броени дни преди европейското първенство в София през 2005 г. Тогава състезателката чупи дясната си ръка по нелеп начин извън залата, след което два месеца не тренира изобщо. Постепенно следва раздвижване на ръката и след около половин година подновяване на интензивната подготовка. Оказва се, че проблем има и на психическо ниво – Мирела вече се страхува да напада с дясната си ръка. Отново с помощта на сенсей Бобев, момичето успява да си върне силата и победния ход в турнирите.

Определящ за успеха е нейната упоритост и хъс. Немалко пъти се с случвало Мирела да играе в група с по-големи от нея момичета и все пак да ги побеждава. Спомня си за миналогодишното световно първенство в Латвия, където е на 9 години, а играе в група с 13-годишни. Въпреки всичко е по-добра от тях, но съдиите я оставят на четвърто място. Друг път само като видяло физиката на съперничката си, нашето момиче се разплакало и отказало да излезе на татамито. След кратък разговор със своя сенсей Мирела си върнала увереността, хвърлила се в битката и безапелационно победила.

Очевидно, шампионката от Челопеч днес е постигнала и това, заради което започва тренировки – по-силна физика и психика. Макар и още твърде невръстна, това далеч не е единственото й поле за изява. Вече над пет години тя тренира народни танци, част е и от отбор по приложно колоездене, с който тази година завоюва бронзов медал от републиканско първенство. Учудващото е, че на този фон учението все пак остава най-важно за нея и тя успява да поддържа един от най-високите успехи в класа си.

На въпроса ми къде й е най-трудно, Мирела отговаря – “На тренировки, когато трябва да се докажа пред сенсей Бобев”. Той пък от своя страна признава, че рядко раздава похвали на въспитаниците си, но така те наистина ги ценят. Добавя, че отсега би се обзаложил със всеки желаещ – догодина Мирела ще се завърне с медал от световното във Франция и на Ката, и на Кумите. Дотогава може би ще заслужи и черния си пояс – в момента е със степен последен кафяв. Въобще, когато само на 11 години си станал най-добър в света, постигането на подобни цели не звучи никак невъзможно.

Вълко Василев (Въчо) - легендарен вратар на "Левски"

Вълко Василев, или Въчо, както е известен сред всичките си приятели, е вратар второ поколение. Роден е в София през 1951 г., израства в школата на столичния „Спартак”, а кариерата му минава през различни клубове в България. Причината да ви запозная с популярния сред пирдопчани спортист е фактът, че и житейският, и професионалният му път са тясно преплетени със Средногорието. И макар днес той да прекарва повече време в дома си в София, често навестява и нашия край.

Първото нещо, с което ме запознава Въчо, е историята на баща му Стефан, от когото е наследил вратарския ген. Неговата кариера е била по-особена – като част от българския тим на глухонемите. Участията на отбора са само на олимпиади, като и правилата са били малко по-различни. Началният съдийски сигнал например се давал с... пушка.

Иначе Вълко започва да тренира в школата на „Спартак” (София) когато е на 8 години и, когато, както на шега споделя, още е по-малък от топката. С времето обаче овладява „занаята” и се утвърждава като титуляр последователно при децата, юношите младша и страша възраст на тима. Още от това време датира и любовта му към „Левски”, респективно омразата към ЦСКА. „Играем нашия мач, и като свършим – мятаме се веднага целия отбор на трамвая и отиваме на Герена да гледаме левскарите” – спомня си с вълнение Въчо.

А по това време мачовете на юношите се играят точно преди срещата на мъжките състави. „Така стадиона постепенно се пълни, а през втората част си пред десетки хиляди зрители и това те надъхва повече от всичко друго” – споделя Вълко. Разказва, че през цялата си кариера е бил доста буен. И го потвърждава с не една и две истории. През 1968 г. например юношите на „Спартак” пътуват за Враца, където трябва да играят с местния „Ботев”, като за срещата специално за да наблюдава талантливия вратар присъства и Димитър Дойчинов – треньор на юношеския национален отбор. В хода на мача обаче Въчо получава червен картон, но отказва да напусне терена. При него слиза лично Дойчинов и го скастря. „Аз пък страшно ядосан, свалих фланелката си и без да се замислям го ударих с всичка сила с нея” – смее се сега стражът. Но тогава това си е сериозно провинение и е наказан 6 месеца да не играе футбол. Следват множество молби и наказанието е намалено на 6 мача.

Все пак талантът му е оценен и става част от националния тим. През 1968 г. пък идва обединението между столичните „Левски” и „Спартак” и Въчо, заедно с още няколко съотборника, минава в редиците на „сините”. Година по-късно обаче идва време за казармата, а за да я избегне вратарят играе първият си сезон за „Орлин” (Пирдоп) по покана на треньора Драго Георгиев. По това време средногорци са в „Б” група. Именно тогава се запознава и с бъдещата си съпруга, волейболистка от златното пирдопско поколение, и завинаги се обвързва със Средногорието. Впоследствие заминава да играе в Ловеч, но така и не успява да избегне призовката и отбива две години военна служба в Горно Камарци. Всъщност интересно е, че в поделението пристига делегация от Пирдоп водена от тогавашния кмет, която успява да му издейства излизане за тренировки и срещи от първенството.

След казармата Въчо се връща в „Левски” и един сезон е трети вратар на тима. Това е по времето, когато титуляр е легендарният Бисер Михайлов. Следва измъчен трансфер в Ловеч. Измъчен, тъй като от ръководството на „сините” искат да го пратят в тогавашният техен сателит „Спартак” (Варна). В Ловеч 24-годишният състезател изкарва два сезона, като на три пъти бяга от тима. „Ами не ми плащаха заплатата, все се оправдаваха с липса на пари” – спомня си Вълко. Третият опит за бягство е успешен и през 1975 г. столичанинът окончателно се заселва с бременната си вече съпруга в Пирдоп. Играе в местния „Орлин” още четири сезона, след това последователно става рефер, треньор на пирдопската детско-юношеска школа и председател на клуба. Така вижда футболната игра от всички възможни ъгли.

Въчо пробва и бизнес начинание – отваря заведение в близост до автогарата, което няколко години върви добре. През 1997 г. обаче решава, че му стигат толкова години в Пирдоп, и със семейството си се връща в дома си в София. Сега пак посещава Средногорието, но по-рядко. Затова и не гледа особено срещите на настоящите клубове. А и по думите му е срамота регион с такъв финансов потенциал и славно спортно минало да има футбол на толкова ниско ниво. Но едно от нещата, които истински е запазил още от младостта си, е любовта към „Левски” и омразата към „чорбата”.

четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Корупцията - необходимо или преодолимо зло

Корупцията е може би най-сериозния проблем, пред който са изправени страните от източна Европа през последните десетилетия. Проблемът е особено задълбочен, защото именно управляващите страната са призвани да се борят с решаването и санкционирането му. Това пък е все едно рибар да прокламира спиране на риболова.

Корупционната практика се е разпространила в особено големи размери по нашите земи от времето на османското робство. Добре известно е, че по това време империята насърчава даването на подкупи и постепенно нашите прадеди дотолкова са свикнали с това, че са го приели за даденост. И така до ден-днешен.

Интересно е да се запитаме у кого всъщност е проблема? У този, който дава парите, или у този, който ги взема? Защото лично според мен ако един наистина честен човек получи подкуп, той няма да го вземе. Затова и по мое мнение корупцията е двустранен процес, т.е. и двете страни в нея са достатъчно виновни.

Глупаво е обаче да мислим, че корупцията е необходимо зло. Далеч съм и от мисълта, че е непреодолима. Ако беше така, как тогава Скандинавските страни са решили този проблем и са постигнали толкова ниско ниво на корупция? Явно решение все пак има. И то не едно.

На първо място можем да се замислим за размера на доходите и тяхната обратнопропорционална връзка с нагласата към корумпираност. С други думи, ако един човек получава заплата, която напълно удовлетворява нуждите и желанията му, то той няма да има стимул за взима подкупи. Това обаче е твърде утопично, за да бъде приложено на практика. Всъщност в живота властва мисълта, че парите никога не стигат – на някои за хляб, а на други за самолет. Така дори заплатата на човек да е в стотици хиляди, той пак би се изкушил от неколкомилионен подкуп. И въпреки това съществуват определени професии, които са далеч по-високо платени именно заради склонността им към получаване на подкупи.

Поне според мен корупционното изкореняване става само и единствено с промяната в начина на мислене. Целта е да се внуши на хората, че това е наказуемо и неморално – нещо, което в родните условия е достатъчно трудно. И за да не се ограничаваме с подобни възвишени благопожелания като промяната в манталитета на източноевропейците, ще се опитам да обоснова три конкретни мерки, които значително ще ограничат циркулирането на парите “под масата”.

На първо място – по-бърза и ефективна работа на държавния апарат в лицето на стотиците хиляди чиновници по министерства, агенции, общини и т.н. Не е тайна, че всеки би предпочел да даде определена сума на точния човек за да избегне дългото висене по опашки, попълването на стотици документи, размотаването по няколко инстанции и разправията с навъсени и отегчени от живота лелки. Решението на този проблем не е свещена тайна, но така и не се предприема. А именно: съкращаване на неквалифицирания персонал и подмяната му с млади и амбицирани хора, оптимизиране на “бумащината” при всякакъв вид процедури (т.е. свеждането й до 1-2 документа максимум), модернизиране на системата (повече възможности за подаване на документи или плащане на сметки онлайн).

На второ място – поставяне на камери по оживените кръстовища и магистрали и премахване на човешкия фактор с палката. Смешно е как всяка година глобите за нарушения по пътищата от страна на шофьорите скачат, а събираемостта им си остава смешно ниска. Причината е повече от ясна. Лично според мен няма шофьор в България, който поне веднъж да не е давал подкуп на представител на КАТ. Или ако има, то той най-вероятно никога не е бил спиран. Този така доходоносен бизнес за представителите на реда може да бъде прекратен именно с поставянето на камери. Те, убедена съм, няма да поискат подкуп, а и няма да има кой да им го предложи. Причината е, че шофьорите няма бъдат спрени в момента на нарушението, а просто по записа ще бъде установен номерът на автомобила им. Така след няколко дена в пощата си заедно със сутрешните вестници ще получат и фишът, който да бъде заплатен. Освен корупционният проблем, това ще намали и катастрофите и жертвите по пътя вследствие на по-разумното шофиране. В момента всеки шофьор се опитва не да спазва знаците, а да усети къде точно се е скрила патрулката за да я надхитри. И веднъж задминал я, пак дава пълна газ.

И трето, напълно прозрачни общински поръчки и търгове. Така или иначе, предишните две решения може би ще предотвратят най-много корупционни сделки като физически обем, но в стойностно изражение те направо бледнеят пред подкупите на общински съветници, кметове и депутати. Тук става въпрос за доста по-солидни суми, затова и далеч по-трудно това ще бъде постигнато.

Няма как да не засегна и особено болезнената тема за наскоро отминалите местни избори, които определено бяха най-корумпираните в съвременната история на България. Ужасяващо е как корупцията достигна и до най-важното право на всеки гражданин – правото му свободно да избира своите управляващи.

В заключение обаче искам да припомня творбата на Христо Смирненски “Приказка за стълбата”, която за добро или лошо е твърде, твърде актуална и днес. Чела съм я както аз, така и всички депутати, бюрократи, КАТ-аджии и др. податливи на подкуп хора. И въпросът, който си задавам, е дали и те не са отричали така яростно корупцията преди да се запознаят лично с нея? Тъжната истина е, че каквато и реформа да се направи, нищо няма да се постигне без промяна в манталитета. А като вече казах, това според мен е в сферата на мечтите.

И така - не, корупцията не е необходимо зло. Не е и непреодолимо, но... може би само за страни като Скандинавските. За нашите географски ширини още доста време ще продължи да бъде болезнено актуална тема.

сряда, 28 ноември 2007 г.

Малко мои стихове

Те казват - да обичаш е пътека,
по нея трябва да се ходи ден след ден,
ако не искаш тя да обрасте полека
и тъй да се покрие с бурени съвсем.

Те казват още нещо друго - във живота
от всичките пътеки само по една
ще тръгнеш с истинска и искрена охота
но ще вървиш по нея чак до края на света.

__________________________________________________

Поисках слънце и небето се разплака,
поисках дъжд - лъч топъл ме огря.
Потърсих разум, ала срещнах се с простака,
а щом потърсих глупост - той сякаш поумня.

"Защо да търся обич?" - казах си отчаян,
"Навярно пак ще случа на провал."
Ала рискувах и все още съм замаян -
получих всичко, за което съм мечтал.

__________________________________________________

Веднъж случайно срещнах аз Съдбата,
попитах я: "Кога ще сетя любовта?"
Във отговор дочух: "Девойки много на Земята,
ала на теб ще пратя съвършената Жена."

Изпълнен с недоверие, ала и с трепет силен,
аз дълго бродих, скитах, търсих по света.
Накрая рухнах - тъжен, мрачен и безсилен,
и чак тогава те съзрях - неземна Красота...

_________________________________________________

И днес денят бил светъл и прекрасен,
а, казват, нежна ще да е нощта;
но как - аз виждам само мрак ужасен,
и във душата ми остана само тя - Скръбта.

Край нея спомени се лутат във тъмата,
навяват образ бледен, прелестно красив;
ни стан, ни вопъл - сам съм в тишината,
по-чернобял дори от снимка-негатив.

_________________________________________________

Събуждам се с усмивка на лицето
щом зная, че до мен си ти.
Усмихвам се, без болка във сърцето
и щастието край мен кръжи.

А вечер, щом денят премине,
заспивам със молитва на уста:
аз моля се, щом тази нощ отмине,
ти пак да си до мен на сутринта.

_________________________________________________

Понякога не спя по цели нощи
и виждам само твоя лик пред мен.
А друг път идваш ми на гости
в съня ми - лек и необременен.

И всеки път все повече се влюбвам,
и всеки път сърцето ми трепти.
и въпреки, че здраво на нозете си съм стъпил,
усещам как душата ми лети, лети...

_________________________________________________

Как исках да е вечно пролет -
навън да чувам птичи глас,
душата ми да бъде в полет
и само да мечтая във захлас.

И ето - сякаш стана чудо,
за срещнах тебе - ангел бял в нощта.
Сега навън студът бушува лудо,
но пролет, пролет е във моята душа!

понеделник, 26 ноември 2007 г.

Спас Спасов - как се побеждава смъртта

Историята на Спас Спасов е малко дълга, но определено заслужава да й бъдат отделени десетина минути. Това е история не само за спорт, но и за психическа устойчивост и воля. Роден е на 22 май 1974 година в град Пирдоп. Меко казано притежава силно тяло и още по-силен дух. Спечелил е десетки титли и призови места в спортната си кариера, но най-важният си успех записва на 29 април 2002. Тогава в неравна битка с обстоятелствата успява да пребори и смъртта.

Спас започва да тренира борба още в 4 клас. Става републикански шампион и привлича вниманието на тима на “Рилски спортист” от град Самоков, в чието спортно училище се премества година по-късно. Там прекарва четири години и на всички първенства, в които взима участие, завършва в призовата тройка – предимно на най-високото стъпало. Идва предложение и от столичния ЦСКА, но за съжаление на Спас се налага да се прибере в родния дом. До дипломирането си обаче продължава активната си състезателна кариера – освен борба започва да тренира и таекуон-до, става два пъти републикански шампион, стига и до националния отбор на страната. “От всички национали бях единствения без черен колан” – спомня си с усмивка спортистът сега.

Следващият етап от живота му е в казармата, а след излизането от нея той продължава да тренира, но вече само за удоволствие. Решава, че вече е постигнал достатъчно успехи и спира с обикалянето по състезания, като за сметка на това се концентрира повече върху личната си форма. На два пъти заминава за чужбина, но все още само за да работи. Първо е охранител на дискотека в Рим, малко след това заминава за Лондон и работи по строежи като разрушител с канго. Разказва как на подобен уред останалите работели по двойки, само “силният българин”, както го наричали, се справял сам.

Шест месеца след като се връща от Англия, на Спас се налага да отиде по лични дела до София. Връща се с мотор и когато наближава Горна Малина лек автомобил без предимство на пътя го засича. “Първото нещо, което видях, беше кракът ми – налагаше се да го отместя от очите си” – спомня си за ужасния инцидент пирдопчанинът. За негово учудване шофьорът на лекия автомобил не бяга от местопроизшествието, но от гледката изпада в шок. Следващите часове са критични. Спас е с почти откъснат десен и счупен на няколко места ляв крак, а има и два разместени прешлена. Няколко пъти звъни на Бърза помощ, отговарят му че е твърде далече и имат работа в момента. Чак след 2 часа и половина пристига болничен автомобил, ала лекарите определено се двуомят дали си струва разправията. “Сега ще вземеш да ми умреш в линейката” – казва един от тях.

С много увещания все пак го качват и тръгват към столичната Окръжна болница. По пътя дори не му бият болкоуспокояващо под претекст че нямат. Минути преди да пристигнат големият кръвоизлив си казва думата и Спас изпада в кома. Събужда се няколко часа по-късно, а десният му крак е ампутиран до коляното. “В началото бях много отчаян, дори хвърлях всичко, което ми попадне, по докторите” – разказва борецът. Не след дълго обаче се успокоява и осъзнава, че ако не е бил толкова силен физически, животът му вече щеше да е свършил. Потвърждение на тези мисли е друг човек, докаран в подобно положение няколко дни по-късно. Той, за разлика от Спас, не е тренирал усилено от детска възраст, и не след дълго умира.

Когато бива изписан от болницата, средногорецът вече не вярва на лекарите. Сам си провежда рехабилитация – цели шест месеца е на легло, след което се опитва да ходи с протеза. Налага се да купи инвалидна колика, само че не успява да намери такава в България. За щастие приятели му донасят от чужбина. След много борба, вяра и най-вече воля, той най-накрая започва да ходи отново.

Към спорта се връща след като един ден случайно гледа телевизионното предаване “Искрено и лично”. Гости са хора като него – спортисти с някакъв физически проблем. Свързва се с тях, запознават се, започва отново тренировки, но едва след година успява да си върне предишната форма. Първото му състезание след катастрофата е в Бургас, където успява да вдигне 150 кг. от лег и без проблеми става първи. Оттогава досега всяка година ходи на републикански първенства и неизменно е победител. Убеден е, че ако го допуснат до състезанията за здрави състезатели, ще финишира поне трети. За да стартира там обаче му е нужна специална стретчинг-фланелка, а най-евтиният модел струва 180 евро. По негови наблюдения резултатите при силовите спортисти-инвалиди дори са по-добри от тези на здравите. “Може би при нас прагът на болката е по-голям” – добавя състезателят.

Истинските успехи на Спас обаче са в чужбина – в България вече няма непокорени върхове. На параолимпийските игри в Атина през 2004 година финишира 14-и от 17 участника. Приема класирането като лошо – с него не пътува личният му треньор Георги Пърлиев, а заместникът му се оказва под всякаква критика. През миналата година става част от европейското първенство в Португалия, където след съдийски неточности завършва с три нули от трите си опита. А по неговите думи още с първото вдигане си е осигурявал медал. Следва открито първенство в Холандия, където вдига 165 кг. и става първи.

Преди броени дни пък Спас се завърна от най-големия международен форум, но който е участвал – световно първенство в гр. Бусан, Южна Корея. Участват 64 страни, а във вдигането на лег конкурентите са 28. Пирдопчанинът финишира девети, но е силно разочарован. Причината е, че от българския треньорски щаб не му позволяват да атакува по големи тежести. Тази и още много други причини са довели и до желанието му да напусне нашата страна. Мечтае да стане част от холандския национален отбор, където с очите си е видял, че е ценен. В момента холандците работят по административната част и когато необходимите документи бъдат готови, пирдопчанинът ще може да се премести със семейството си при тях. Никак не се учудвам на намерението му. А и той го аргументира достатъчно добре: “В Пирдоп преди месеци се отвори фитнес клуб, а от ХЕИ вече искат да го затворят. Причината според тях е ниският таван, което е абсурдно. Аз съм бил в десетки зали, повечето от тях дори по-ниски. В Холандия едно дете не може да мине осми клас ако не покрие определени нормативи по плуване. В гр. Зутимер, където бях, има две аптеки и 25 зали за фитнес. В Пирдоп има една зала, а на аптеките не им знам броя. Този факт е показателен за нашето “отлично” здраве”.

И въпреки всичко Спас Спасов е оптимист и изключително позитивен човек. Личен приятел е с небезизвестните Митьо Крика, Киро Лежанката и Кирил Вълчев, в чието предаване по телевизия СКАТ вече е гостувал. Бил е и в ефира на Канал 1. Лично аз на два пъти пращах историята на Спас в "Шоуто на Слави", но за съжаление и до днес той не е канен там. Така или иначе, той не обича да се изтъква и е далеч от позьорщината на гореспоменатите видни български културисти. Още една причина да се гордея със съгражданин като него.

Изигра се кървавото средногорско футболно дерби

Този уикенд завърши есенния полусезон от "А" Регионална футболна група, където се изявяват и двата средногорски тима. Финалът бе нещо като черешката на тортата - двата футболни гранда "Мирково" и "Спартак 2001" (Пирдоп) един срещу друг.

Интересното е, че именно в тази среща мирковчани трябваше да изтърпят наказанието си – лишаване от домакинство за една среща. То бе наложено след като в предишното домакинство на тима фен на "Мирково" нахлу на терена и почна да бие играч на гостите (нещо не чак толкова странно за тази дивизия :-) Първоначално двубоят трябваше да се играе на стадиона в Горна Малина, но впоследствие се оказа, че тамошният терен вече е зает. Така се стигна до компромис дербито да се играе на градския стадион в Пирдоп. И колкото и куриозно да звучи, спартаковци бяха гости... на собствения си стадион.

Това, съчетано с по-добрата форма в последно време, определено правеше пирдопчани изявен фаворит в срещата. В началото обаче те сякаш подцениха уменията на мирковчани, които отправиха редица опасни удари. При една от атаките им се стигна до грешка в защитата на “Спартак 2001” и се наложи вратарят Боян Иванов да спре с нарушение откъсващият се нападател. Реферът определено “помилва” младият страж и му показа само жълт картон, но след това все пак успя да се реваншира на пирдопчани. Минути по късно техният офанзивен играч Николай Бръмбев бе фаулиран в наказателното поле на “домакините” от Мирково, но дузпа така и не бе отсъдена.

Към края на първото полувреме спартаковци вече поеха инициативата и заиграха в познатото от този сезон темпо. Така броени минути преди почивката те откриха резултата - след изпълнение на корнер Атанас Димов отлично намери топката с десния крак и с красив удар от 20-ина метра реализира. Секунди по-късно Ненко Георгиев пък нацели гредата на мирковчани след като сякаш на шега стреля почти от центъра на терена.

През втората част играчите на "Мирково" отново се опитаха да бъдат по-дейни и донякъде успяваха на моменти. В игра за тях влезнаха нападателите Захари Текерлеков и Димитър Велков, които раздвижиха играта в атака. Пирдопчани обаче за пореден път показаха стабилна игра в защита, а младият вратар Боян Иванов нито веднъж не допусна да бъде надигран. Това изнерви символичните домакини, които на няколко пъти налетяха на съдията след отсъждания в тяхна вреда. За щастие това дерби се размина без по-тежки последици, макар на моменти и полицията да имаше работа.

Точката на спора бе сложена десетина минути преди края. Игралият отлично и в този мач Ненко Георгиев изведе с уникален 50-метров пас Добрин Михайлов – Добата, който умело се измъкна от пазача си и пусна топката успоредно на голлинията. Там добре пласираният Недко Йорданов с лекота отбеляза, оформяйки крайното 0:2. По този начин “Спартак 2001” записа първа победа като гост за сезона – макар и на своя стадион :-)