Преди броени дни в Троян бе даден старта на 58-ото издание на международната колоездачна обиколка на страната. Общо 15 чуждестранни отбора ще вземат участие в дългата 1162 км. и разделена на 7 етапа надпревара. Тази година в Пловдив пък се честват 110 години от създаването на организирано колоездачно движение, а в момента там се строи първият закрит колодрум. Всичко това е добър повод да си припомним кратката история на пирдопското колоездене, натрупана през 80-те години на миналия век и приключила малко след идването на демокрацията. И най-вече да проверим каква е вероятността днес, 15 години след практическото закриване на местния клуб, той отново да бъде възроден и да носи успехи на Средногорието.
За старта и развитието на колоезденето като спорт в региона
основна заслуга има популярният в Пирдоп Стоян Стоянов – или Таро, както го наричат всички негови приятели (на снимката - вляво). Навършилият 58 години специалист вече повече от десетилетие е извън любимия спорт и се занимава с ремонт на автомобили. Навремето обаче, млад и амбициозен, той буквално поставя основите на колоезденето в Средногорието и успява да го популяризира сред местната общественост.
Макар да е роден и израстнал в столицата, съдбата го изпраща в Пирдоп и той живее и работи тук вече над 30 години. „Завърших Висшия институт по физкултура с тази специалност и като млад треньор бях разпределен по тогавашната система в този край.” – спомня си сега Таро и допълва, че всъщност в това няма нищо случайно. „Още преди да се дипломирам, вече бях станал пирдопски зет и с жена ми искахме да живеем тук, в нейния град.”
Така през 1976 г. Стоян Стоянов пристига в Средногорието, а четири години по-късно започва да гради отбор. По думите му тогава нещата са се случвали далеч по-лесно, защото зад него е стояла солидна финансова подкрепа от страна на държавата. „Получавахме средства по линия както на ОС на БСФС, така и чрез отчисления от Държавния спортен тотализатор. „Елаците Мед” пък покриваха всички нужди на клуба – финансово бяхме напълно обезпечени.” Това позволява веднага да бъдат закупени необходимите за тренировъчния процес колела, микробус, мотори. В тима се записват над 30 пионерчета, а само две години след това те вече са част от националните надпревари.
От тях впоследствие цели осем стигат до най-високото звание в тогавашната система: „Майстор на спорта”. Тръгнал от нулата, „Пирдоп” бързо започва да се превръща в един от силните отбори в родното колоездене. Школата се разраства, оформя се мъжки тим, както и юноши младша и старша възраст. Назначен е още един треньор – Йордан Зашев, който в момента обучава таланти в един от най-големите български клубове, „Цар Симеон” (Пловдив). Логично, възходът води до разширяване и на спортната база – закувуват се нови мотори, бройката на колелетата надхвърля 50. „Поне 15 от тях бяха наистина професионални и страшно скъпи – горе-долу на цената на една лека кола” – спомня си Таро.
Пикова за средногорското колоездене се оказва 1988 г., когато пирдопският мъжки състав завършва на трето място в обиколката на България, а треньорът Стоян Стоянов е избран за поста наставник на националния отбор. Таро е начело на представителния ни тим до 1992 г., но в периода когато е там настъпват драматичните промени в държавното устройство. Преходът към демокрация се усеща особено силно в спортните среди, където спира държавната издръжка. Клубовете вече трябва сами да търсят финансиране, много от тях не успяват да намерят и биват закрити. Такъв е случаят и с „Пирдоп”. Той продължава да функционира до 1992 г., но след пълната абдикация от страна на „Елаците Мед” и разсформироването на ОС на БСФС, в тима просто не могат да покриват разходите по тренировъчния си процес. Един по един състезателите се отказват, напуска и треньорът Йордан Зашев. Практически от тази година досега в Средногорието няма отбор по колоездене, макар истински капацитет в тази област като Стоян Стоянов да живее в града през всичките тези години.
Дотук с историята. Тя сама по себе си е достатъчно кратка и съдържателна. Въпросът днес е „Може ли Пирдоп да възроди своите традиции в този спорт?”. Отговорът на пръв поглед е ясен – да, но ако се намери финансиране. Тук обаче има един ключов момент – въпросът с базата. След като клубът бива закрит преди около 16 години, тя е наброявала един микробус, три мотора и над 50 колелета. Дирите на микробуса и моторите отдавна са изгубени, но колелетата са били заключени в Градската спортна зала на Пирдоп. За тези 16 изминали оттогава години въпросното помещение не е отваряно за да се направи ревизия.
Според непотвърдени слухове, голяма част от тях са били изнесени и продадени. Това може да бъде проверено – при закриването на клуба и заключването на наличната база, най-вероятно е направен пълен опис на нейното състояние. Именно оттук трябва да тръгне евентуалното възраждане на колоезденето в Средногорието. Да бъде извършена ревизия на наличната база, която така или иначе вече морално е остаряла. Ако все още е в пълен „състав”, парите от продажбата й биха били достатъчни за закупуване на най-необходимото за стартиране на тренировъчен процес. Даже и бройката на колелетата да е била редуцирана през годините, все пак е необходима яснота – какво точно е останало и какво ще бъде необходимо. Също така, голяма част от някогашните „Майстори на спорта” днес са успели и уважавани в Пирдоп бизнесмени. При някакво организирано „съживяване” на колоезденето в региона, те биха могли да се включат с финансова помощ.
А що се отнася до желаещите да се занимават с колоездене, такива винаги е имало. По думите на Таро той самият многократно е бил търсен от родители на запалени по този спорт, но просто ги е насочвал към други клубове. По думите му в момента колоезденето е на слабо ниво в цялата страна – дори клубове като „Левски” и „ЦСКА” не поддържат свои състави в този спорт, а силните школи са в Пловдив, Бургас и Несебър. Той самият е отказвал многократно постове в родната федерация и предложение от чужбина, но е готов да помогне при евентуално съживяване на „неговия” спорт в Средногорието.
За старта и развитието на колоезденето като спорт в региона
основна заслуга има популярният в Пирдоп Стоян Стоянов – или Таро, както го наричат всички негови приятели (на снимката - вляво). Навършилият 58 години специалист вече повече от десетилетие е извън любимия спорт и се занимава с ремонт на автомобили. Навремето обаче, млад и амбициозен, той буквално поставя основите на колоезденето в Средногорието и успява да го популяризира сред местната общественост.Макар да е роден и израстнал в столицата, съдбата го изпраща в Пирдоп и той живее и работи тук вече над 30 години. „Завърших Висшия институт по физкултура с тази специалност и като млад треньор бях разпределен по тогавашната система в този край.” – спомня си сега Таро и допълва, че всъщност в това няма нищо случайно. „Още преди да се дипломирам, вече бях станал пирдопски зет и с жена ми искахме да живеем тук, в нейния град.”
Така през 1976 г. Стоян Стоянов пристига в Средногорието, а четири години по-късно започва да гради отбор. По думите му тогава нещата са се случвали далеч по-лесно, защото зад него е стояла солидна финансова подкрепа от страна на държавата. „Получавахме средства по линия както на ОС на БСФС, така и чрез отчисления от Държавния спортен тотализатор. „Елаците Мед” пък покриваха всички нужди на клуба – финансово бяхме напълно обезпечени.” Това позволява веднага да бъдат закупени необходимите за тренировъчния процес колела, микробус, мотори. В тима се записват над 30 пионерчета, а само две години след това те вече са част от националните надпревари.
От тях впоследствие цели осем стигат до най-високото звание в тогавашната система: „Майстор на спорта”. Тръгнал от нулата, „Пирдоп” бързо започва да се превръща в един от силните отбори в родното колоездене. Школата се разраства, оформя се мъжки тим, както и юноши младша и старша възраст. Назначен е още един треньор – Йордан Зашев, който в момента обучава таланти в един от най-големите български клубове, „Цар Симеон” (Пловдив). Логично, възходът води до разширяване и на спортната база – закувуват се нови мотори, бройката на колелетата надхвърля 50. „Поне 15 от тях бяха наистина професионални и страшно скъпи – горе-долу на цената на една лека кола” – спомня си Таро.
Пикова за средногорското колоездене се оказва 1988 г., когато пирдопският мъжки състав завършва на трето място в обиколката на България, а треньорът Стоян Стоянов е избран за поста наставник на националния отбор. Таро е начело на представителния ни тим до 1992 г., но в периода когато е там настъпват драматичните промени в държавното устройство. Преходът към демокрация се усеща особено силно в спортните среди, където спира държавната издръжка. Клубовете вече трябва сами да търсят финансиране, много от тях не успяват да намерят и биват закрити. Такъв е случаят и с „Пирдоп”. Той продължава да функционира до 1992 г., но след пълната абдикация от страна на „Елаците Мед” и разсформироването на ОС на БСФС, в тима просто не могат да покриват разходите по тренировъчния си процес. Един по един състезателите се отказват, напуска и треньорът Йордан Зашев. Практически от тази година досега в Средногорието няма отбор по колоездене, макар истински капацитет в тази област като Стоян Стоянов да живее в града през всичките тези години.
Дотук с историята. Тя сама по себе си е достатъчно кратка и съдържателна. Въпросът днес е „Може ли Пирдоп да възроди своите традиции в този спорт?”. Отговорът на пръв поглед е ясен – да, но ако се намери финансиране. Тук обаче има един ключов момент – въпросът с базата. След като клубът бива закрит преди около 16 години, тя е наброявала един микробус, три мотора и над 50 колелета. Дирите на микробуса и моторите отдавна са изгубени, но колелетата са били заключени в Градската спортна зала на Пирдоп. За тези 16 изминали оттогава години въпросното помещение не е отваряно за да се направи ревизия.
Според непотвърдени слухове, голяма част от тях са били изнесени и продадени. Това може да бъде проверено – при закриването на клуба и заключването на наличната база, най-вероятно е направен пълен опис на нейното състояние. Именно оттук трябва да тръгне евентуалното възраждане на колоезденето в Средногорието. Да бъде извършена ревизия на наличната база, която така или иначе вече морално е остаряла. Ако все още е в пълен „състав”, парите от продажбата й биха били достатъчни за закупуване на най-необходимото за стартиране на тренировъчен процес. Даже и бройката на колелетата да е била редуцирана през годините, все пак е необходима яснота – какво точно е останало и какво ще бъде необходимо. Също така, голяма част от някогашните „Майстори на спорта” днес са успели и уважавани в Пирдоп бизнесмени. При някакво организирано „съживяване” на колоезденето в региона, те биха могли да се включат с финансова помощ.
А що се отнася до желаещите да се занимават с колоездене, такива винаги е имало. По думите на Таро той самият многократно е бил търсен от родители на запалени по този спорт, но просто ги е насочвал към други клубове. По думите му в момента колоезденето е на слабо ниво в цялата страна – дори клубове като „Левски” и „ЦСКА” не поддържат свои състави в този спорт, а силните школи са в Пловдив, Бургас и Несебър. Той самият е отказвал многократно постове в родната федерация и предложение от чужбина, но е готов да помогне при евентуално съживяване на „неговия” спорт в Средногорието.
