Докато бяхме в очакване на републиканското първенство по лека атлетика, традиционно започващо в края на януари в столичната зала “Фестивална”, решихме да представим от страниците на вестник "Регион" най-изявения ни състезател в момента – Мария Христова. Всъщност, с известна изненада наскоро установих, че въпреки множеството й призови класирания, някак съм пропуснал да предоставя на 16-годишната многобойка полагащите й се “15 минути слава”. За щастие тя се съгласи да ми отдели част от времето си и успях бързо да поправя грешката.
Започвам от там, че Мария трудно може да се нарече кореняк – пирдопчанка: с майка от Църквище и баща от Карлово. Поради различни причини обаче семейството й се установява в “града на щъркелите”, а девойката започва тренировки в тима на “Средногорски атлет” още в пети клас. Към братята Масларски пък я насочва нейната тогавашна учителка по физическо възпитание, която в един от училищните часове забелязва лекотата, с която бъдещата състезателка надбягва и съучениците, и съученичките си. По това време тя дори не знае къде точно се намира градския стадион в Пирдоп. Но веднъж забелязана от опитните треньори, той скоро се превръща в нещо като неин втори дом.
Започва с многобой, тъй като такава е обичайната практика при стартиращите за първи път тренировки лекоатлети. “Това е така, защото многобоят е по-комплексна дисциплина. След известно време става ясно къде точно е най-добър състезателят и тренировките му се насочват в тази посока” – обяснява Ваньо Масларски. Мария обаче се оказва добра именно като подобен тип комплексен състезател и до днес се изявява в петобоя и седмобоя. И макар сега да впечатлява със своето постоянство, в началото за кратко се отказва от тренировките. “Някъде 5-6 месеца след като започнах имаше състезание, но треньорите не ме взеха с отбора. Казаха ми, че съм още много малка и неопитна – което междувпрочем си беше вярно. Аз обаче се обидих и реших да се откажа от този спорт” – спомня си Мария. За щастие издържа едва няколко месеца далече от пистата и бързо-бързо се връща на нея.
Скоро след това идва и първото участие – в началото на 2004 г. за първи път вижда зала “Фестивална” и усеща суматохата около републиканското първенство. Разбира се, притеснението си казва думата и се стига до няколко куриоза. Най-големият е в бягането на 60 м., където средногорската лекоатлетка прави фаул при старта, но единствена не чува съдийския сигнал и вместо да спре бяга до самия финал. Впоследствие изморена, а и леко засрамена, й се налага да бяга повторно – и все пак финишира четвърта. Общо в многобоя пък се класира пета в България, което откъдето и да бъде погледнато, си е впечатляващо за дебютант.
Оттогава насам Мария е взела участие в над 15 официални състезания, но се затруднява да отличи някое от тях. Неизменно е в челото на класирането и постепенно става утвърдено сред останалите състезатели име. Най-много се гордее с четвъртото си място, завоювано преди две години на държавния шампионат на стадион „Васил Левски”. Тогава въпреки че е невъзстановена от прекарана болест, броени точки не й стигат за третото място. Бронзовият медал все пак беше покорен от нея – през лятото на миналата година, отново на националния стадион в столицата. В зала пък най-доброто й постижение си остава онова пето място от дебюта.
Лекоатлетката съжалява най-много за пропуснатия медал при единственото й досега участие с щафета. През 2004 г., след съдийска грешка на таблото на стадиона бива изписано, че нейният тим трябва да стартира бягането си в трета серия. Оказва се обаче, че серията всъщност е втора, но загряващата встрани от съотборничките си Мария така и на разбира за това. Куриозната ситуация води до това, че пирдопската щафета започва бягането си без да забележи, че тя липсва на своя пост. Така момичето на позиция преди Мария бяга двойно повече метри, а в крайното класиране нашият тим остава на пето място.
На въпросът ми защо още не се е отказала от леката атлетика, Мария отговаря категорично: „Защото още не съм станала шампионка!” Всъщност тази година ще е последната за нея при девойките младша възраст, а от следващата вече ще е при старшата. Там конкуренцията е по-силна, но това едва ли я плаши. Повече се притеснява от условията, при които тренира в момента тимът на „Средногорски атлет”. Силно се надява тази година най-накрая да бъде решен проблемът с пистата на пирдопския стадион, както и поне частично да бъде обновена материалната база.
Напоследък Мария все по-често бяга в Боровата гора, като дори дебелият сняг не я е спрял. Разказва как преди седмици, веднага след силния снеговалеж, бягала без да спира повече от час между боровете. Иначе е десетокласничка в ПГТХТ „Никола Димов”, специалност „Кетъринг”. Споделя, че няма интереси в тази област и макар още да е рано за това, планира да продължи образованието си в спортен профил. Насочила се е към университета в Благоевград, но само защото е убедена, че няма шанс да бъде приета в НСА. С постоянство като нейното обаче, със сигурност има смисъл поне да се опита.
Започвам от там, че Мария трудно може да се нарече кореняк – пирдопчанка: с майка от Църквище и баща от Карлово. Поради различни причини обаче семейството й се установява в “града на щъркелите”, а девойката започва тренировки в тима на “Средногорски атлет” още в пети клас. Към братята Масларски пък я насочва нейната тогавашна учителка по физическо възпитание, която в един от училищните часове забелязва лекотата, с която бъдещата състезателка надбягва и съучениците, и съученичките си. По това време тя дори не знае къде точно се намира градския стадион в Пирдоп. Но веднъж забелязана от опитните треньори, той скоро се превръща в нещо като неин втори дом.
Започва с многобой, тъй като такава е обичайната практика при стартиращите за първи път тренировки лекоатлети. “Това е така, защото многобоят е по-комплексна дисциплина. След известно време става ясно къде точно е най-добър състезателят и тренировките му се насочват в тази посока” – обяснява Ваньо Масларски. Мария обаче се оказва добра именно като подобен тип комплексен състезател и до днес се изявява в петобоя и седмобоя. И макар сега да впечатлява със своето постоянство, в началото за кратко се отказва от тренировките. “Някъде 5-6 месеца след като започнах имаше състезание, но треньорите не ме взеха с отбора. Казаха ми, че съм още много малка и неопитна – което междувпрочем си беше вярно. Аз обаче се обидих и реших да се откажа от този спорт” – спомня си Мария. За щастие издържа едва няколко месеца далече от пистата и бързо-бързо се връща на нея.
Скоро след това идва и първото участие – в началото на 2004 г. за първи път вижда зала “Фестивална” и усеща суматохата около републиканското първенство. Разбира се, притеснението си казва думата и се стига до няколко куриоза. Най-големият е в бягането на 60 м., където средногорската лекоатлетка прави фаул при старта, но единствена не чува съдийския сигнал и вместо да спре бяга до самия финал. Впоследствие изморена, а и леко засрамена, й се налага да бяга повторно – и все пак финишира четвърта. Общо в многобоя пък се класира пета в България, което откъдето и да бъде погледнато, си е впечатляващо за дебютант.
Оттогава насам Мария е взела участие в над 15 официални състезания, но се затруднява да отличи някое от тях. Неизменно е в челото на класирането и постепенно става утвърдено сред останалите състезатели име. Най-много се гордее с четвъртото си място, завоювано преди две години на държавния шампионат на стадион „Васил Левски”. Тогава въпреки че е невъзстановена от прекарана болест, броени точки не й стигат за третото място. Бронзовият медал все пак беше покорен от нея – през лятото на миналата година, отново на националния стадион в столицата. В зала пък най-доброто й постижение си остава онова пето място от дебюта.
Лекоатлетката съжалява най-много за пропуснатия медал при единственото й досега участие с щафета. През 2004 г., след съдийска грешка на таблото на стадиона бива изписано, че нейният тим трябва да стартира бягането си в трета серия. Оказва се обаче, че серията всъщност е втора, но загряващата встрани от съотборничките си Мария така и на разбира за това. Куриозната ситуация води до това, че пирдопската щафета започва бягането си без да забележи, че тя липсва на своя пост. Така момичето на позиция преди Мария бяга двойно повече метри, а в крайното класиране нашият тим остава на пето място.
На въпросът ми защо още не се е отказала от леката атлетика, Мария отговаря категорично: „Защото още не съм станала шампионка!” Всъщност тази година ще е последната за нея при девойките младша възраст, а от следващата вече ще е при старшата. Там конкуренцията е по-силна, но това едва ли я плаши. Повече се притеснява от условията, при които тренира в момента тимът на „Средногорски атлет”. Силно се надява тази година най-накрая да бъде решен проблемът с пистата на пирдопския стадион, както и поне частично да бъде обновена материалната база.
Напоследък Мария все по-често бяга в Боровата гора, като дори дебелият сняг не я е спрял. Разказва как преди седмици, веднага след силния снеговалеж, бягала без да спира повече от час между боровете. Иначе е десетокласничка в ПГТХТ „Никола Димов”, специалност „Кетъринг”. Споделя, че няма интереси в тази област и макар още да е рано за това, планира да продължи образованието си в спортен профил. Насочила се е към университета в Благоевград, но само защото е убедена, че няма шанс да бъде приета в НСА. С постоянство като нейното обаче, със сигурност има смисъл поне да се опита.
Няма коментари:
Публикуване на коментар