Както всяка културна институция, и пирдопското СОУ “Саво Савов” си има своята жива легенда. Казва се Симеон Кръстанов и всички от града го знаят като човека, отдал живота и сърцето си на любимата гимназия.
Започва като обикновен учител, след което става директор и за рекордните 19 години начело на училището успява да го изведе на призова позиция в страната. Ползва се с уважението на колеги от всички краища на България, а нееднократно е получавал предложения за работа в други училища. За учителя Кръстанов обаче работата в гимназията и града е по-важна от всичко и през всичките 42 години педагогическа дейност той дава всичко от себе си в името на тази идея. А въпреки здравословните проблеми напоследък, той ни най-малко не е загубил природната си дарба на оратор.
“Няма база за сравнение” – отговаря с нотка на носталгия бившият директор на въпроса ми каква е разликата между тогавашните и сегашните ученици. “Някога гимназията се сочеше за пример от министъра на образованието, а немалкото чужденци, които ни гостуваха, се възхищаваха от нивото на обучение, което бяхме достигнали. Но по мое време средното образование в България бе на съвсем по-добро равнище. При нас всеки се обучаваше разностранно – имахме даже задължителен безплатен шофьорски курс, а овладяването на професия още на гимназиално ниво бе правило. Въпреки всичко днес аз още наричам СОУ “Саво Савов” “моята гимназия” и се радвам за успехите на възпитаниците й.”
С усмивка приема въпроса ми как е успял да постигне успеха и има ли рецепта за добро ръководене на учебно заведение. “Станеш ли директор трябва да се промениш изцяло” – продължава Симеон Кръстанов. “Аз никога не съм бил просто изпълнител на закони, а преди всичко човек, който изслушваше и разбираше болката на учениците. Затова те ме имаха за баща, а аз нерядко съм поемал риск и съм им помагал в трудни за тях моменти”.
Финалният съвет на г-н Кръстанов към настоящият учителски колектив на гимназията е “Управлявайте я така, както ние го правехме”. Допълва, че за него един учител е толкова по-добър, колкото по-малко говори. С усмивка приема учудването ми и пояснява: “Разбира се, това трябва да става за сметка на класа: именно учениците трябва да вземат думата”. А аз за пореден път усещам мъдростта, която струи от всяка една негова дума.
Няма коментари:
Публикуване на коментар